Но знаейки, че имат някои изкусително подобни сетива на нашите, може да ни помогне да живеем по-хармонично с нашите космати приятели.

Подобно на хората, котките използват зрението си, за да видят света около себе си и да намерят следващата си плячка. Но разликите между човешките и котешките очи означават, че виждаме света по доста различен начин.

Котките се нуждаят от малко светлина, за да се хвърлят върху следващата им мишена. Въпреки че прецизното нападане на котките в тъмното може да накара да изглежда, че има вградени очила за нощно виждане, котките наистина се нуждаят от малко светлина.

Но въпреки че нощното виждане на човека в най-добрия случай е съмнително, тъмнината е време за котката да блесне. Милиони години на еволюция са направили по-вероятно много котки да бъдат активни и да ловуват по здрач и призори.

Светлината навлиза в окото през роговицата, кръглата, прозрачна повърхност на котешкото око. Роговицата фокусира светлината върху ретината, която покрива задната част на окото отвътре. Роговицата на котката е голяма и куполообразна, което позволява на котешките очи да съберат максимален брой фотони - ключова адаптация към техния живот при слаба светлина. Котешките зеници са дълги и вертикални, стесняват се до цепка посред бял ден, но се разширяват до 300 пъти, когато е по-тъмно (човешките зеници стават само 15 пъти по-големи).

Гърбът на очите на котката има слой, наречен tapetum lucidum, който отразява неабсорбираната светлина обратно в ретината, адаптация, за да помогне на котката да вижда при слаба светлина и причинява блясък на очите, блясъкът, който може да се види, когато светлината ги облъчва на тъмно. Тяхното периферно зрение също е по-добро от нашето.

Други аспекти на котешкото зрение не са толкова остри. Тъй като техните ретини имат по-малко конуси - фоторецепторите, които възприемат цвета - се смята, че котките виждат света по-малко жизнено и в по-малко нюанси от хората. Тези конуси също са отговорни за остротата на зрението, така че зрението на котката е по-замъглено, въпреки превъзходното им виждане при слаба светлина.

Въпреки това котките реагират по-лесно на движение, отколкото на сложните детайли и цветове на изображението, така че не са възпрепятствани от намаленото си цветно зрение.

Триъгълните уши на котката действат като малки космати сателитни чинии. Ушите им могат да се въртят напред, назад и настрани, за да нулират местоположението на звука. 180-те градуса въртене на ухото означава, че котките могат да определят местоположението на звука с голяма точност.

Те също могат да различат изключително фини разлики в звуците, дори само една десета от тона. Но техният ултразвуков слух (далеч по-добър от този на хората и дори кучетата) не означава, че Бионсе и Бетовен са по музикалния вкус на котката. През 2015 г. изследователски екип от два университета в САЩ тества мелодии, включващи звуци, ориентирани към котките, които включват мъркане и звук, който напомня сукане на котешки бебета. Резултатите показват, че котките предпочитат „котешките песни“, т.е. естествените котешки звуци пред музика, композирана за хора.

Обонянието, за разлика от другите четири сетива, е напълно развито направо от утробата на котката. Новороденото коте бързо използва носа си, за да се ориентира към най-близкото зърно и да вземе първата си глътка подхранваща коластра и мляко.

Експертите смятат, че котешкото обоняние е около 14 пъти по-добро от нашето. Обонятелният епител на домашната котка - специализираната тъкан в носа, съдържаща рецепторите, които откриват миризми - е пет до 10 пъти по-голям от този на човека. В резултат на това котките имат до 200 милиона специализирани клетки, които разпознават миризми, в сравнение с нашите едва пет милиона.

Нашите котешки приятели имат още един инструмент на свое разположение: органът на Джейкъбсън. Прибрани над устата, рецепторните клетки в органа на Джейкъбсън се свързват с частта от мозъка, свързана с храненето и социалното поведение. Ако котките помиришат нещо интересно, те ще отворят частично устата си и ще извият горните си устни, израз, наречен отговор на Флемен. Това изпраща въздушните молекули към органа на Джейкъбсън. Вдишваният въздух се улавя в обонятелния епител и/или в органа на Джейкъбсън, което дава на котенцата допълнителен шанс да открият ароматни молекули.

Мустачките на котенцата може да са едно от любимите ни неща, но котките наистина зависят от тях.

Известен официално като вибриса, мустакът е по-дълъг и по-дебел от нормалната котешка коса. Всеки от мустаците на една котка расте от фоликул, пълен с нерви и кръвоносни съдове, което ги прави толкова чувствителни, колкото върховете на човешките пръсти. Тези вибриси помагат да се компенсира по-малко от не толкова развитото близко зрение на котката. Те откриват фини въздушни движения, които могат да показват наличието на плячка и помагат на котките да се ориентират около препятствията.

Интересно би било да влезем в козината и лапите на котка дори и за един ден. Със сигурност животът на тези мъркащи приятели е любопитен и интересен и всеки ден се чудим какво се върти в главите им. Колкото повече познаваме котките - толкова по-добре за нас, тъй като можем да си обясняваме техните необичайни на пръв поглед поведение и да сме по-наясно от какво има нужда мъркащият ни спътник.